Това не е притча. Не е нещо, което може да се прочете отвъд написаното. Това са само наредени думи заради любовта от прокопаване на лабиринти в слуховия и зрителния нерв, неводещи доникъде. Каквито са следите на червеите в почвата... Тя има нужда от разрохване, от обветряне... Такава е и участта ни на земята... Червеи, които мечтаят да бъдат пеперуди... Затова всекисекудно протътрят валчестото си тяло покрай незнайни, неописуеми, невтвърдими, но и неразрохваеми стени: твърдта, през която преминаваме... бавно, мъчително, но с много любов...

Накъде си се запътил? Няма го просветът, за който бленуваш. Нито знаеш какво е да имаш крила, имаш само пръстта, която да отмесваш, замесваш с малко слуз, малко пот, малко упоритост... Твърде малко, но и това ти струва огромно усилие... Отместването на пластовете, затрупването на тунелите, избягването злобата на хората, които те стъпкват или разрязват със сечивата си... само защото си им нелицеприятенJ

Промъква се червеят в душата ти. Не те гризе, не те убива. Но слизестото му хермафродитно тяло те изпълва с неопределеност: то и сърцето няма пол, няма gender... Може да се подлъже... кой, защо, в какво и как???

Сърцето пърха като пеперуда... пада прашецът му в унес... Утаява се върху страха... да не отвориш консервата с червеи. ‘Don’t open the worm can!’, whispers the gossip.  

Няма, няма да се превърне червеят в пеперуда... Но колко му е драго в компанията на сърцето ти...